Днес баща ми ме отвежда в Александровска болница за двуседмично наблюдение. Вече имам диагноза реактивна психоза и това значи, че трябва да бъда държан под око, за да не се самоубия или самоосакатя.
Баща ми ме вкарва в отделението, където ще лежа и виждам някаква страшна картинка - лудите са из коридора - единият говори на някой си Сириникс, друг седи и плаче без всякаква видима причина, трети (вероятно олигофрен) се клати на стола си... Аз заплаквам и питам баща си:
- Тате, защо ме водиш тука?
- Така трябва! - казва баща ми и аз питам:
- Заради Слави ли?
- Ами, сине, виж сега, ти си болен. Трябва поне тебе да спасим. Брат ти вече няма как, но тебе. Искам да имам поне един син! Всичко това, което праавех през всичките години, го правех за вас двамата. Не за мене, не за Партията, а за вас!
- Тате, искам си Слави обратно!
- Бъди спокоен, когато си направиш деца, поне едното ще е като брат ти!
- Ама няма да е него!
- Виж сега, всеки един човек се ражда уникален. Дори еднояйчните близнаци се различават поне малко.
- Да, но аз си искам моето малко братче! - кресвам аз. - Не искам никакви негови подобия! Искам си чистия и натурален малък брат!
- Не можеш да го върнеш от мъртвите! Сега ще трябва да се научиш да живееш и сам! Без него и без нас! Явно дори и в Банкя не ти е било достатъчно за две години в казармата!
- Искам си Слави!
Междувременно сме влезли при сестрата. Тя прекъсва разговора:
- Здравей, Андрей, престани да тъгуваш за брат си! Ако искаш да знаеш, като тъгуваш за него, ти така го натъжаваш!
- Не е вярно! Той се е скрил някъде и ме чака да го намеря!
- Стига, той е мъртъв и вече нищо не може да се стори за него! Но за тебе можем!
При тези думи избеснявам, започвам да налагам сестрата и баща си и накрая мятам сестрата към коридора.
Тя разбива с гръм и трясък стъклото на манипулационната и се протъркалва по коридора. Тогава идват двама санитари, закарват ме в една стая и ме връзват за едно легло. След това ми бият инжекция в крака, от която заспивам.